Мира Атаня Полак неотдавна получи последното си и може би най-скъпо признание – бе обявена за журналист № 1, на когото се гласува найголямо доверие в Югославия.
Тя е единствената личност от страната, намерила място в престижната енциклопедия „Who is who“. Всеки вторник Мира Полак води белградската програма на телевизията, консултант е за Балканите на „4 нюз“ в Лондон и репортер на лондонския „Роял магазин“, който пише само за еврейските династии. Автор е на сериала „Сензации с център Балканите“.
С Мира Полак бяхме в една хотелска стая в Женева, изпращахме кореспонденции за съдбата на Югославия – тя за Белградската телевизия, аз за „Свободна Европа“. Без преувеличение Мира беше „звездата“ на журналистическия небосклон и всички я познаваха. Бях свидетел как само за час тя успя да вземе интервю от лорд Оуен и с колегиална завист всички говореха, че за нея „няма невъзможно“. Бях изненадана и от „еретичните“ й виждания за обстановката в Югославия – толкова различни от възгледите на колегите й сънародници. Те непрекъснато прогнозираха, че „това по Белградската телевизия няма да мине“.
Какви са Вашите прогнози за развитието на „югославския конфликт“?
– Светът не бърза. Колкото и изненадващо да звучи, той вече не се занимава с нас. Престана да разбира политиката ни, приема, че сме се „качили на главата му“ и вече не сме в обсега на непосредственото му полезрение. Но независимо какви ще бъдат резултатите от преговорите в Женева, независимо от новите географски карти, подписите и договорите ние започваме да губим. Както се казва: времето не работи за нас.
Според мен Балканите са били и продължават да бъдат в центъра на вниманието.
– Балканите са терен, който никой не може да разбере съвсем. Те са и начин на мислене, дори любовта тук е по своему различна… Само тук хората могат така да се посветят напразно на някаква идея. Могат с разбиране да мръзнат през зимата, да нямат нищо и да не помислят дори, че за своите страдания трябва да говорят с психоаналитик. За американците това е като земя, населена е „извънземни“, затова в САЩ трябва да отворят още „очи“ (и институции), за да разберат нашия начин на мислене.
Какво може да се очаква от Женевските преговори?
– За сегашните преговори тепърва ще се говори. Там има много неясноти, неясни спогодби. В Израел разговарях с ген. Ярива (по времето на мирните преговори с арабите) и разбрах, че да се водят преговори след война и след толкова престъпления е изключително изкуство.
Според мен на света му е омръзнало да се занимава с нас, с тази „кост в гърлото“. Международните посредници летят от място на място. Те са изнервени, отдавна не са виждали семействата и приятелите си и безплодността на мисиите им понякога ги прави дори агресивни.
Вие сте първата еврейка-журналистка и първата жена, която е пребивавала на американския атомен самолетоносач „НИМИЦ“.
– О, това ми донесе много неприятности в Югославия. Върху мен се хвърлиха най-черни съмнения, отвори се дори работа на разузнавателните служби. На „НИМИЦ“ направих интервю с адмирал Мартин, командир на IV-ти флот. Точно по същото време се провеждаше акцията в Либия и двама пилоти не се завърнаха, но никой не говореше за това. Беше просто професия и съдба…
Два пъти съм била и в седалището на НАТО и досега използувам информационните си връзки там.
Обичате ли да шокирате с познанствата си?
– Не. Обикновено става обратното – другите се шокират от тях. Когато Буш пристигна в Югославия, беше още вицепрезидент на САЩ. Не поисках от него интервю, тъй като за това бяха определени и акредитирани други колеги. Но неочаквано Буш се приближи към мен и каза: „Значи това е страната, в която живеете и Вие.“ Изненадата за останалите беше наистина голяма.
Какво бихте искали да пишете или снимате в Бьлгария, ако Ви се удаде такава възможност?
– България винаги е оставала някак си на втори план, защото журналистите са се интересували много повече от Запада. Това май се отнася и за дипломацията. А колкото до нас – ние никога не сме гледали на съседите си с нужното уважение.
За мен България е страната на тайните. От всички народи може би българите имат най-изтънченото умение да предсказват, да лекуват с биополе, да се докосват до вибрациите на бъдещите събития. Срещала съм се с доста ваши сънародници, които са затвърдили у мен впечатлението, че съседите ни са умна и интелигентна нация.
От политиците би ме заинтересувал Тодор Живков. Макар и „бивш“, той е свидетел на доста събития и от балкански мащаб.
Има ли в Югославия „еврейско лоби“ и доколко то Ви помага?
– Да, аз съм еврейка, но никога не изтъквам това на първо място. Представители на рода ми сега живеят както в Европа, така и в Америка, и в Австралия.
Дали съществува еврейско лоби? Да, ако под това разбирате верните приятели, готови за помощ. Но те не са задължително евреи.
С кои видни политици и личности сте разговаряли?
– С Кисинджър, Рокфелер, лорд Карингтън, лорд Оуен, Макнамара, И. Ганди, Игълбъргър, принц Александър Караджорджевич, Курт Валдхайм, Бети Форд, Розалин Картър, Йованка Броз, вдовицата на Салвадор Алиенде… Но когато се върна назад, винаги се сещам за лорд Карингтън. Той е голям дипломат и мисля, че чудесно изпълни своята мисия в Югославия. С лорд Оуен разговарях четири дни след операцията му в Женева. Той говореше с болка и съжаление за това, което ставаше в страната ми. Обикновено задавам въпроси, чийто отговори най-много интересуват „простичките“ хора. Затова и попитах лорд Оуен дали би посъветвал югославянин – примерно мен – да не се върне в страната си. Отговори ми, че не бива да се прави това, защото „най-лошото мина“.
В Лондон разговарях и с политици, които ясно ми описваха целите на евентуалната военна интервенция. Снимах, показвах това на зрителите. Исках да фиксирам всичко точно така, както е, като се пазех да „експлоатирам“ чуждото нещастие. А това за съжаление е присъщо на доста журналисти, които пишат във и за Югославия.
Знаете колко трудно се печели добро име на журналист. И на него му се вярва, когато работи обективно и точно.
(Ели Юрукова, „Репортер“, 2 September 1993)
Lakše ćete pratiti šta radim i emisije koje želite da pogledate ako preuzmete aplikaciju za Android i iPhone.